Къде е бебето ми?

В търсене на изгубеното щастие — откъс

The Continuum Concept - LiedloffОт гледна точка на прин­ципа на ево­лю­ци­онна при­ем­с­т­ве­ност родо­вата травма, която се наб­лю­дава при родил­ките в циви­ли­за­ци­ята, се дължи до голяма сте­пен на метал­ните инс­т­ру­менти, ярката свет­лина, гуме­ните ръка­вици, мириз­мите на анти­сеп­тич­ните и упой­ващи пре­па­рати, висо­ките гла­сове и шума от апа­ра­ту­рата. Ако искаме раж­да­нето да не е трав­ма­тично за бебето, то трябва да пре­жи­вява един­с­т­вено това, което отго­варя на древ­ните очак­ва­ния у него и майка му. У много здрави, устой­чиви кул­тури май­ките раж­дат без стра­нична помощ. Други – не по-малко ста­билни – кул­тури учат, че трябва да й се помага. И в еди­ния, и в дру­гия слу­чай обаче бебето е в бли­зък кон­такт с тялото на майка си от момента, в който излезе от утро­бата. Когато започне да диша самос­то­я­телно и се отпусне спо­койно върху нея, а тя го гали успо­ко­я­ващо, пъп­ната връв прес­тава да пул­сира и бива пре­ря­зана. Мал­кото съз­да­ние полу­чава гър­дата без никакво заба­вяне (за къпане, пре­мер­ване, прег­лед и как­вото и да било). Това се случва точно в момента, когато трябва – а именно вед­нага, щом прик­лючи раж­да­нето. Май­ката и бебето се срещ­нат за пръв път като две отделни лич­ности, за да може да се осъ­щес­тви изк­лю­чи­телно важ­ният имп­рин­тинг (запе­чат­ване в съз­на­ни­ето на бебето на образи, въз­п­ри­ети в кри­ти­чен за раз­ви­ти­ето му момент).

Извес­тно е, че при много животни май­ката се запе­чатва в съз­на­ни­ето на мал­ките непос­ред­с­т­вено след раж­да­нето. Нап­ри­мер току-що излю­пе­ните малки на гъс­ката запе­чат­ват в съз­на­ни­ето си като майка пър­вия дви­жещ се пред­мет, който им попадне пред очите. Дори това да е меха­ни­ческа играчка, те ще я след­ват нав­ся­къде. Такъв е тех­ният меха­ни­зъм за адап­та­ция. Живо­тът на гъсе­тата зависи от запе­чат­ва­нето на образа на майка им, тъй като без нея те са без­по­мощни, а тя няма как да ги следва всич­ките. При хората за раз­лика от дру­гите животни е необ­хо­димо май­ката да запомни сво­ето бебе, тъй като човеш­кото бебе е пре­ка­лено слабо и без­по­мощно, за да следва когото и да било и да под­държа кон­такт с майка си. То може един­с­т­вено да Ј сиг­на­ли­зира, ако не се отго­варя на нуж­дите му.

Този изк­лю­чи­телно важен импулс за имп­рин­тинг е тол­кова силно вко­ре­нен в жената, че над­де­лява над всич­ките й оста­нали импулси и съоб­ра­же­ния. Кол­кото и умо­рена и гладна да е тя, как­вито и други проб­леми да я зани­ма­ват, тя неиз­менно първо желае да нах­рани и успо­кои този не съв­сем прив­ле­ка­те­лен непоз­нат. Ако това не беше така, нямаше да оце­леем всички тези сто­тици хиляди поко­ле­ния. Имп­рин­тин­гът, който е неиз­менна част от поре­ди­цата хор­мо­нално обус­ло­вени съби­тия, след­ващи раж­да­нето, трябва да се осъ­щес­тви неза­бавно; след това е твърде късно. Пра­ис­то­ри­чес­ката майка не е можела да си поз­воли да е без­раз­лична към ново­ро­де­ното си бебе дори за бро­ени минути. Ето защо импул­сът е тряб­вало да бъде мощен и неза­ба­вен. Тази пос­ле­до­ва­тел­ност от съби­тия е важна пред­пос­тавка за глад­ките отно­ше­ния между май­ката и бебето, изра­зя­ващи се в пода­ване на сиг­нали от негова страна и отк­лик на сиг­на­лите – от нейна.

Какво се случва, ако имп­рин­тин­гът бъде въз­п­ре­пят­с­т­ван, ако бебето бъде отнето в момента, в който май­ката е пред­раз­по­ло­жена да го при­лас­кае, да го сложи на гър­дата си, да го вземе в ръцете и положи на сър­цето си? Какво става, ако тя е тол­кова упо­ена, че не може да изжи­вее това емо­ци­о­нално обвър­з­ване? Ако ней­ният импулс за имп­рин­тинг не бъде задо­во­лен чрез очак­ва­ната среща с бебето, тя се изпълва със скръб. В про­дъл­же­ние на мили­они години май­ката не е имала кого да при­лас­кае след раж­да­нето един­с­т­вено ако бебето е било мър­тво. Реакцията й е била да скърби. Когато пра­вил­ният момент бъде про­пус­нат и пот­реб­ността остане неу­дов­лет­во­рена, от гледна точка на кон­ти­ну­ума се пред­по­лага, че бебето е умряло и необ­хо­ди­мостта от имп­рин­тинг е отпаднала.

В съв­ре­мен­ните бол­ници май­ката не полу­чава бебето вед­нага, а минути и даже часове по-късно, когато вече е в със­то­я­ние на скръб и траур. В резул­тат май­ката се чув­с­тва виновна за това, че се е ока­зала „лоша майка“, защото „не изпитва обич към сво­ето дете“. Освен това е започ­нала да страда от прос­ло­ву­тата след­ро­дова деп­ре­сия, кла­си­чес­ката тра­ге­дия на запад­ното общес­тво. Тя нас­тъпва в момента, когато при­ро­дата е при­гот­вила жената за най-дълбокото и въл­ну­ващо съби­тие в живота й – раж­да­нето на бебето.

В тази ситу­а­ция даже въл­чи­цата, вярна на своя вълчи кон­ти­нуум, би била по-подходяща за майка на човеш­кото дете, тъй като е осе­за­ема и реална. Био­ло­ги­чес­ката му майка, лежаща на близ­кото легло изо­ли­рана от бебето, би могла с не по-малък успех да се намира на друга планета.

Децата в запад­ните циви­ли­зо­вани родилни домове нямат голям шанс да се въз­пол­з­ват от уте­хата на въл­чи­цата. Ново­ро­де­ното, чиято кожа крещи за изкон­ното докос­ване на мека, излъч­ваща топ­лина, жива плът, бива увито в сухо, без­жиз­нено оде­алце. Слагат го в някаква кутия и неза­ви­симо че се дави от рида­ния, го оста­вят там. Със сво­ята непод­виж­ност за него тя се рав­нява на ад – тялото му изпитва подобно нещо за пръв път от гледна точка на мили­о­ните години ево­лю­ция и бла­же­ната веч­ност, пре­ка­рана в утро­бата. Един­с­т­ве­ните звуци, които чува, са воп­лите на дру­гите жер­тви, изпит­ващи същата нео­пи­су­ема аго­ния. За него зву­ците не зна­чат нищо. То плаче ли плаче; дро­бо­вете му, току-що поели въз­дух, се раз­ди­рат док­рай от отча­я­ни­ето на сър­цето му. Никой не идва. Водейки се от вярата си в пра­во­тата на живота, за която му нашепва естес­т­вото му, то прави един­с­т­ве­ното, което може, а то е да про­дължи да плаче. Изтича цяла веч­ност и то зас­пива от изтощение.

Събужда се с писък и неиз­ка­зан ужас от гроб­ната тишина и непод­виж­ност. Цялото му тяло се раз­късва от жела­ние, коп­неж и непо­но­симо нетър­пе­ние. Задъх­вайки се от викове, то крещи, докато гла­вата му започне да пул­сира от про­ни­зи­тел­ния звук. То крещи, докато го забо­лят гър­дите и гър­лото му пре­сипне. Когато повече не може да понася бол­ката, рида­ни­ята му отс­лаб­ват. То зам­лъква и слуша. Отваря и зат­варя юмру­чета. Върти гла­вата си наляво и надясно. Нищо не помага. Това е непо­но­симо. То започва да плаче отново, но уси­ли­ето е пре­ка­лено за изд­ра­ното му гърло; то скоро зам­лъква. Тогава нап­ряга измъ­че­ното си от жела­ние тяло и като че намира в това някаква утеха. Размахва ръце и рита с кра­чета. Спира. Макар че още не умее да мисли и да се надява, то вече умее да страда. Ослушва се. След това зас­пива отново.

Когато се събуди, то намокря пеле­ните си и това го раз­сейва за момент. Но при­ят­ното чув­с­тво от топ­лата влага, раз­п­рос­ти­раща се по тялото му, бързо изчезва. Топлината става непод­вижна, сту­дена и леп­кава. То рита с кра­чета. Опъва телце. Хлипа. Съсипано от нап­разни очак­ва­ния в без­жиз­нена, мокра и негос­топ­ри­емна среда, то плаче безу­тешно, докато не зас­пива отново в самота.

Вне­запно го вди­гат; очак­ва­ни­ята му като че се сбъд­ват. Махат мок­рите пелени. Какво облек­че­ние! Живи ръце докос­ват кожата му. Вди­гат кра­ката му и около сла­би­ните му уви­ват нова, мър­т­вешки суха тъкан. Само след миг като че нито ръцете, нито мок­рите пелени някога ги е имало. Без съз­на­телна памет, за него няма и най-малък лъч надежда. Праз­но­тата е непо­но­сима, вечна, непод­вижна, без­мъл­вна, раз­ди­рана от нужда и жела­ние. Кон­ти­ну­у­мът му при­бягва до целия си репер­тоар, пред­ви­ден за крайни слу­чаи, но той е пред­наз­на­чен един­с­т­вено за кратки вре­меви интер­вали при нали­чи­ето на адек­ватни грижи или за прив­ли­чане на помощ от някой, който се пред­по­лага, че ще иска да я даде. В него­вия кон­ти­нуум няма реше­ние за подобна край­ност. Ситуацията е отвъд обх­вата на огром­ния му опит. Започ­нало да диша едва преди няколко часа, бебето вече е дос­тиг­нало до обър­к­ване и дезо­ри­ен­та­ция, които над­ми­на­ват спа­си­тел­ните сили на могъ­щия му кон­ти­нуум. Пре­би­ва­ва­нето му в утро­бата ще се окаже пър­вия и пос­ле­ден слу­чай, при който то ще изпита неп­ре­къс­нато със­то­я­ние на бла­го­ден­с­т­вие. При­ро­дата е зало­жила в човека вро­дено очак­ване, че така би след­вало да про­тече целият му живот. За да стане това обаче, е необ­хо­димо майка му да се отнася към него пра­вилно, по начин, който да обо­га­тява и да е от полза и за двамата.

Извед­нъж някой идва и го вдига във въз­духа. Прек­расно! То отново вкусва от живота. Носят го доста по-предпазливо, откол­кото е по вкуса му, но нали все пак има някакво дви­же­ние. Най-накрая е на мяс­тото си. Цялата пре­жи­вяна от него аго­ния потъва в неби­ти­ето. То се отпуска в обгър­на­лите го ръце и макар че кожата му, обгър­ната в плат, не усеща успо­ко­я­ва­щия допир до живо тяло, ръцете и устата му сиг­на­ли­зи­рат, че всичко е наред. Удоволствието от живота, което е нор­мата съоб­разно кон­ти­ну­ума, е почти пълно. Вку­сът и мате­ри­ята на гър­дата са тук, топ­лото мляко тече в жад­ната му уста, то чува сър­це­би­е­нето, което би тряб­вало да е успо­ко­я­ва­щото, свър­з­ва­щото звено между утро­бата и вън­ш­ния свят. Със сла­бото си зре­ние долавя някакво дви­же­ние. Гла­сът също му звучи поз­нато. Един­с­т­вено пла­тът и мириз­мата (майка му упот­ре­бява пар­фюм) му съз­да­ват чув­с­тво за нещо, което не е наред. То суче, и когато се насити, доволно заспива.

Когато се събужда, отново е в ада, в без­люд­ното чис­ти­лище. Бебето няма нито спо­мен, нито надежда или мисъл, които да могат да го уте­шат след посе­ще­ни­ето му при майка му. Мина­ват часове; дните се сме­нят от нощи. То се буди и мокри пеле­ните. В това отдавна няма удо­вол­с­т­вие. Още преди да успее да изпита удо­вол­с­т­ви­ето от облек­че­ни­ето на вът­реш­ните си органи, го про­низва непо­но­си­мата, нарас­т­ва­щата болка от горе­щата, кисе­линна урина, която се раз­лива по раз­ра­не­ната му кожа. То крещи. Изто­ще­ните му дро­бове трябва да кре­щят, за да над­ви­кат изга­ря­щото щипене. То крещи, докато бол­ката и кря­съ­ците изс­му­чат силите му и то отново заспи.

Това е нещо съв­сем обик­но­вено в бол­ни­ците. Зае­тите сес­три сме­нят всички пелени по гра­фик, неза­ви­симо дали са сухи, мокри или про­гиз­нали и изп­ра­щат бебе­тата у дома с въз­па­лени дупета, където да ги лекува някой, който има време за подобна дейност.

По вре­мето, когато го зане­сат в дома на майка му (който със сигур­ност не може да се нарече негов дом), то вече е съв­сем наясно какъв е живо­тът. На под­съз­на­телно ниво, което ще обагри всич­ките му бъдещи впе­чат­ле­ния, то знае, че живо­тът е неиз­ра­зимо само­тен, без­ду­шен към сиг­на­лите му и изпъл­нен с болка.

То обаче не се е пре­дало. Докато е на този свят, жиз­не­ните му сили неп­рес­танно ще се опит­ват да въз­с­та­но­вят рав­но­ве­си­ето, за което го е под­гот­вил континуумът.

Кни­гата в онлайн кни­жар­ни­цата на изда­тел­с­тво Изток-Запад

1 Comment »

  • Hipparchia says:

    Ще започна с най-важното: човек не е услож­нено животно. Да, доста от про­це­сите в мозъка и съз­на­ни­ето ни имат ево­лю­ци­о­нен про­из­ход, но до голяма сте­пен воле­вите реше­ния взи­мат превес.

    Така е и с “отне­ма­нето на имп­рин­тинга”. Една бяла мечка в зоо­парка може да се стре­сира и да не се грижи за бебето си, но аз съм Homo Sapiens Sapiens в 21 век и мога да пре­о­до­лея някои “живо­тин­ски” стре­межи чрез инте­лект и съз­на­ние. Знам и раз­би­рам, че детето ми е в сигурни ръце. Това ме успо­ко­ява. Това ми пове­де­ние ме прави човек.

    Спомням си една сцена от Дюн, където тес­т­ваха Пол Атри­дис дали е човек с помощта на силна болка. Ако усто­еше със силите на разума си, значи е човек. Ако не– ще го отро­вят с отрова, която дейс­тва, само ако в тялото му са налични “живо­тин­ски” хор­мони. Човек затова е човек– защото може съз­на­телно да избира дейс­т­ви­ята си и съж­де­ни­ята си. Аро­ган­тно е да се твърди, че има само един път към любовта майка-дете или пък тя да се реду­цира до “импринтинг”.

    Със сигур­ност не съм изпи­тала усе­щане, че съм загу­била дете, след като ми го взеха за 6 часа. Нап­ро­тив, рад­вах се, защото пред­по­чи­тах да си почи­вам. След това не само че не исках да се грижа, нап­ро­тив– още повече се умилих.

    Бебето няма съз­на­ние или поне не екс­п­ли­цит­ното съз­на­ние, което го раз­г­ра­ни­чава от света. То не е отде­лен агент, поне до момента, в който започне да показва с пръс­тче. Този прост наг­лед акт мар­кира важно раз­ви­тие: човек се е реа­ли­зи­рал като раз­ли­чен от света. Ново­ро­де­ното не сочи с пръст, нито животните.

    В този сми­съл ново­ро­де­ното е много повече животно, откол­кото май­ката, то още не е Човек, макар да е от човеш­кия вид. Иска да се храни и да отделя. Ако май­ката не помага, ще я ореве, но това не значи, че екс­п­ли­цитно усеща стра­да­ни­ето си като стра­да­ние на отделна лич­ност. То все още живее в света на сънищата.

    И без имп­рин­тинг неп­ре­къс­нато под­но­вя­вам любовта си към детето– когато на две годинки запомни какво кафе пия, когато на две и поло­вина ми избра блузка от магазина…с всеки ден е все по-прекрасно.

    Гри­жата към детето може и да е плод на интелекта.

    Няма сми­съл да се пра­вим на животни, защото не сме.

Leave a Reply

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Be nice. Keep it clean. Stay on topic. No spam.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.