От глед­на точ­ка на прин­ци­па на ево­лю­ци­он­на при­ем­с­т­ве­ност родо­ва­та трав­ма, коя­то се наблю­да­ва при родил­ки­те в циви­ли­за­ци­я­та, се дъл­жи до голя­ма сте­пен на метал­ни­те инс­т­ру­мен­ти, ярка­та свет­ли­на, гуме­ни­те ръка­ви­ци, мириз­ми­те на анти­сеп­тич­ни­те и упой­ва­щи пре­па­ра­ти, висо­ки­те гла­со­ве и шума от апа­ра­ту­ра­та. Ако иска­ме раж­да­не­то да не е трав­ма­тич­но за бебе­то, то тряб­ва да пре­жи­вя­ва един­с­т­ве­но това, кое­то отго­ва­ря на древ­ни­те очак­ва­ния у него и май­ка му. У мно­го здра­ви, устой­чи­ви кул­ту­ри май­ки­те раж­дат без стра­нич­на помощ. Други – не по-мал­ко ста­бил­ни – кул­ту­ри учат, че тряб­ва да й се пома­га. И в еди­ния, и в дру­гия слу­чай оба­че бебе­то е в бли­зък кон­такт с тяло­то на май­ка си от момен­та, в кой­то изле­зе от утро­ба­та. Когато започ­не да диша самос­то­я­тел­но и се отпус­не спо­кой­но вър­ху нея, а тя го гали успо­ко­я­ва­що, пъп­на­та връв преста­ва да пул­си­ра и бива пре­ря­за­на. Малкото съз­да­ние полу­ча­ва гър­да­та без никак­во заба­вя­не (за къпа­не, пре­мер­ва­не, преглед и как­во­то и да било). Това се случ­ва точ­но в момен­та, кога­то тряб­ва – а имен­но вед­на­га, щом приклю­чи раж­да­не­то. Майката и бебе­то се срещ­нат за пръв път като две отдел­ни лич­нос­ти, за да може да се осъ­щес­т­ви изклю­чи­тел­но важ­ни­ят имп­рин­тинг (запе­чат­ва­не в съз­на­ни­е­то на бебе­то на обра­зи, въз­при­е­ти в кри­ти­чен за раз­ви­ти­е­то му момент). 

Известно е, че при мно­го живот­ни май­ка­та се запе­чат­ва в съз­на­ни­е­то на мал­ки­те непос­ред­с­тве­но след раж­да­не­то. Например току-що излю­пе­ни­те мал­ки на гъс­ка­та запе­чат­ват в съз­на­ни­е­то си като май­ка пър­вия дви­жещ се пред­мет, кой­то им попад­не пред очи­те. Дори това да е меха­ни­чес­ка играч­ка, те ще я след­ват нався­къ­де. Такъв е тех­ни­ят меха­ни­зъм за адап­та­ция. Животът на гъсе­та­та зави­си от запе­чат­ва­не­то на обра­за на май­ка им, тъй като без нея те са без­по­мощ­ни, а тя няма как да ги след­ва всич­ки­те. При хора­та за раз­ли­ка от дру­ги­те живот­ни е необ­хо­ди­мо май­ка­та да запом­ни сво­е­то бебе, тъй като човеш­ко­то бебе е пре­ка­ле­но сла­бо и без­по­мощ­но, за да след­ва кого­то и да било и да под­дър­жа кон­такт с май­ка си. То може един­с­т­ве­но да Ј сиг­на­ли­зи­ра, ако не се отго­ва­ря на нуж­ди­те му.

Този изклю­чи­тел­но важен импулс за имп­рин­тинг е тол­ко­ва сил­но вко­ре­нен в жена­та, че над­де­ля­ва над всич­ки­те й оста­на­ли импул­си и съоб­ра­же­ния. Колкото и умо­ре­на и глад­на да е тя, как­ви­то и дру­ги проб­ле­ми да я зани­ма­ват, тя неиз­мен­но пър­во желае да нахра­ни и успо­кои този не съв­сем привле­ка­те­лен непоз­нат. Ако това не беше така, няма­ше да оце­ле­ем всич­ки тези сто­ти­ци хиля­ди поко­ле­ния. Импринтингът, кой­то е неиз­мен­на част от поре­ди­ца­та хор­мо­нал­но обус­ло­ве­ни съби­тия, след­ва­щи раж­да­не­то, тряб­ва да се осъ­щес­т­ви неза­бав­но; след това е твър­де къс­но. Праисторическата май­ка не е може­ла да си позво­ли да е без­раз­лич­на към ново­ро­де­но­то си бебе дори за бро­е­ни мину­ти. Ето защо импул­сът е тряб­ва­ло да бъде мощен и неза­ба­вен. Тази после­до­ва­тел­ност от съби­тия е важ­на пред­пос­тав­ка за глад­ки­те отно­ше­ния меж­ду май­ка­та и бебе­то, изра­зя­ва­щи се в пода­ва­не на сиг­на­ли от него­ва стра­на и отклик на сиг­на­ли­те – от нейна.

Какво се случ­ва, ако имп­рин­тин­гът бъде въз­пре­пят­с­тван, ако бебе­то бъде отне­то в момен­та, в кой­то май­ка­та е пред­раз­по­ло­же­на да го при­лас­кае, да го сло­жи на гър­да­та си, да го взе­ме в ръце­те и поло­жи на сър­це­то си? Какво ста­ва, ако тя е тол­ко­ва упо­е­на, че не може да изжи­вее това емо­ци­о­нал­но обвър­з­ва­не? Ако ней­ни­ят импулс за имп­рин­тинг не бъде задо­во­лен чрез очак­ва­на­та сре­ща с бебе­то, тя се изпъл­ва със скръб. В про­дъл­же­ние на мили­о­ни годи­ни май­ка­та не е има­ла кого да при­лас­кае след раж­да­не­то един­с­т­ве­но ако бебе­то е било мър­т­во. Реакцията й е била да скър­би. Когато пра­вил­ни­ят момент бъде про­пус­нат и потреб­ност­та оста­не неу­дов­лет­во­ре­на, от глед­на точ­ка на кон­ти­ну­у­ма се пред­по­ла­га, че бебе­то е умря­ло и необ­хо­ди­мост­та от имп­рин­тинг е отпаднала.

В съв­ре­мен­ни­те бол­ни­ци май­ка­та не полу­ча­ва бебе­то вед­на­га, а мину­ти и даже часо­ве по-къс­но, кога­то вече е в със­то­я­ние на скръб и тра­ур. В резул­тат май­ка­та се чув­с­т­ва винов­на за това, че се е ока­за­ла „лоша май­ка“, защо­то „не изпит­ва обич към сво­е­то дете“. Освен това е започ­на­ла да стра­да от просло­ву­та­та след­ро­до­ва деп­ре­сия, кла­си­чес­ка­та тра­ге­дия на запад­но­то общес­т­во. Тя настъп­ва в момен­та, кога­то при­ро­да­та е при­гот­ви­ла жена­та за най-дъл­бо­ко­то и въл­ну­ва­що съби­тие в живо­та й – раж­да­не­то на бебето.

В тази ситу­а­ция даже въл­чи­ца­та, вяр­на на своя въл­чи кон­ти­ну­ум, би била по-под­хо­дя­ща за май­ка на човеш­ко­то дете, тъй като е осе­за­е­ма и реал­на. Биологическата му май­ка, лежа­ща на близ­ко­то лег­ло изо­ли­ра­на от бебе­то, би мог­ла с не по-малък успех да се нами­ра на дру­га планета.

Децата в запад­ни­те циви­ли­зо­ва­ни родил­ни домо­ве нямат голям шанс да се въз­пол­з­ват от уте­ха­та на въл­чи­ца­та. Новороденото, чия­то кожа кре­щи за изкон­но­то докос­ва­не на мека, излъч­ва­ща топ­ли­на, жива плът, бива уви­то в сухо, без­жиз­не­но оде­ал­це. Слагат го в някак­ва кутия и неза­ви­си­мо че се дави от рида­ния, го оста­вят там. Със сво­я­та непод­виж­ност за него тя се рав­ня­ва на ад – тяло­то му изпит­ва подоб­но нещо за пръв път от глед­на точ­ка на мили­о­ни­те годи­ни ево­лю­ция и бла­же­на­та веч­ност, пре­ка­ра­на в утро­ба­та. Единствените зву­ци, кои­то чува, са воп­ли­те на дру­ги­те жер­т­ви, изпит­ва­щи съща­та нео­пи­су­е­ма аго­ния. За него зву­ци­те не зна­чат нищо. То пла­че ли пла­че; дро­бо­ве­те му, току-що поели въз­дух, се раз­ди­рат докрай от отча­я­ни­е­то на сър­це­то му. Никой не идва. Водейки се от вяра­та си в пра­во­та­та на живо­та, за коя­то му нашеп­ва естес­т­во­то му, то пра­ви един­с­т­ве­но­то, кое­то може, а то е да про­дъл­жи да пла­че. Изтича цяла веч­ност и то заспи­ва от изтощение.

Събужда се с писък и неиз­ка­зан ужас от гроб­на­та тиши­на и непод­виж­ност. Цялото му тяло се раз­къс­ва от жела­ние, коп­неж и непо­но­си­мо нетър­пе­ние. Задъхвайки се от вико­ве, то кре­щи, дока­то гла­ва­та му започ­не да пул­си­ра от про­ни­зи­тел­ния звук. То кре­щи, дока­то го забо­лят гър­ди­те и гър­ло­то му пре­сип­не. Когато пове­че не може да пона­ся бол­ка­та, рида­ни­я­та му отслаб­ват. То замлък­ва и слу­ша. Отваря и затва­ря юмру­че­та. Върти гла­ва­та си наля­во и надяс­но. Нищо не пома­га. Това е непо­но­си­мо. То започ­ва да пла­че отно­во, но уси­ли­е­то е пре­ка­ле­но за издра­но­то му гър­ло; то ско­ро замлък­ва. Тогава напря­га измъ­че­но­то си от жела­ние тяло и като че нами­ра в това някак­ва уте­ха. Размахва ръце и рита с кра­че­та. Спира. Макар че още не умее да мис­ли и да се надя­ва, то вече умее да стра­да. Ослушва се. След това заспи­ва отново.

Когато се събу­ди, то намок­ря пеле­ни­те си и това го раз­сей­ва за момент. Но при­ят­но­то чув­с­т­во от топ­ла­та вла­га, раз­прос­ти­ра­ща се по тяло­то му, бър­зо изчез­ва. Топлината ста­ва непод­виж­на, сту­де­на и леп­ка­ва. То рита с кра­че­та. Опъва тел­це. Хлипа. Съсипано от напраз­ни очак­ва­ния в без­жиз­не­на, мок­ра и негос­топ­ри­ем­на сре­да, то пла­че безу­теш­но, дока­то не заспи­ва отно­во в самота.

Внезапно го вди­гат; очак­ва­ни­я­та му като че се сбъд­ват. Махат мок­ри­те пеле­ни. Какво облек­че­ние! Живи ръце докос­ват кожа­та му. Вдигат кра­ка­та му и око­ло сла­би­ни­те му уви­ват нова, мър­т­веш­ки суха тъкан. Само след миг като че нито ръце­те, нито мок­ри­те пеле­ни няко­га ги е има­ло. Без съз­на­тел­на памет, за него няма и най-малък лъч надеж­да. Празнотата е непо­но­си­ма, веч­на, непод­виж­на, без­мъл­в­на, раз­ди­ра­на от нуж­да и жела­ние. Континуумът му при­бяг­ва до целия си репер­то­ар, пред­ви­ден за край­ни слу­чаи, но той е пред­наз­на­чен един­с­т­ве­но за крат­ки вре­ме­ви интер­ва­ли при нали­чи­е­то на адек­ват­ни гри­жи или за привли­ча­не на помощ от някой, кой­то се пред­по­ла­га, че ще иска да я даде. В него­вия кон­ти­ну­ум няма реше­ние за подоб­на край­ност. Ситуацията е отвъд обхва­та на огром­ния му опит. Започнало да диша едва пре­ди някол­ко часа, бебе­то вече е достиг­на­ло до обър­к­ва­не и дезо­ри­ен­та­ция, кои­то над­ми­на­ват спа­си­тел­ни­те сили на могъ­щия му кон­ти­ну­ум. Пребиваването му в утро­ба­та ще се ока­же пър­вия и после­ден слу­чай, при кой­то то ще изпи­та неп­ре­къс­на­то със­то­я­ние на бла­го­ден­с­т­вие. Природата е зало­жи­ла в чове­ка вро­де­но очак­ва­не, че така би след­ва­ло да про­те­че цели­ят му живот. За да ста­не това оба­че, е необ­хо­ди­мо май­ка му да се отна­ся към него пра­вил­но, по начин, кой­то да обо­га­тя­ва и да е от пол­за и за двамата.

Изведнъж някой идва и го вди­га във въз­ду­ха. Прекрасно! То отно­во вкус­ва от живо­та. Носят го доста по-пред­паз­ли­во, откол­ко­то е по вку­са му, но нали все пак има някак­во дви­же­ние. Най-накрая е на мяс­то­то си. Цялата пре­жи­вя­на от него аго­ния потъ­ва в неби­ти­е­то. То се отпус­ка в обгър­на­ли­те го ръце и макар че кожа­та му, обгър­на­та в плат, не усе­ща успо­ко­я­ва­щия допир до живо тяло, ръце­те и уста­та му сиг­на­ли­зи­рат, че всич­ко е наред. Удоволствието от живо­та, кое­то е нор­ма­та съоб­раз­но кон­ти­ну­у­ма, е поч­ти пъл­но. Вкусът и мате­ри­я­та на гър­да­та са тук, топ­ло­то мля­ко тече в жад­на­та му уста, то чува сър­це­би­е­не­то, кое­то би тряб­ва­ло да е успо­ко­я­ва­що­то, свър­з­ва­що­то зве­но меж­ду утро­ба­та и вън­ш­ния свят. Със сла­бо­то си зре­ние дола­вя някак­во дви­же­ние. Гласът също му зву­чи позна­то. Единствено пла­тът и мириз­ма­та (май­ка му упот­ре­бя­ва пар­фюм) му съз­да­ват чув­с­т­во за нещо, кое­то не е наред. То суче, и кога­то се наси­ти, довол­но заспива.

Когато се събуж­да, отно­во е в ада, в без­люд­но­то чис­ти­ли­ще. Бебето няма нито спо­мен, нито надеж­да или мисъл, кои­то да могат да го уте­шат след посе­ще­ни­е­то му при май­ка му. Минават часо­ве; дни­те се сме­нят от нощи. То се буди и мок­ри пеле­ни­те. В това отдав­на няма удо­вол­с­т­вие. Още пре­ди да успее да изпи­та удо­вол­с­т­ви­е­то от облек­че­ни­е­то на вът­реш­ни­те си орга­ни, го про­низ­ва непо­но­си­ма­та, нарас­т­ва­ща­та бол­ка от горе­ща­та, кисе­лин­на ури­на, коя­то се раз­ли­ва по раз­ра­не­на­та му кожа. То кре­щи. Изтощените му дро­бо­ве тряб­ва да кре­щят, за да над­ви­кат изга­ря­що­то щипе­не. То кре­щи, дока­то бол­ка­та и кря­съ­ци­те изсму­чат сили­те му и то отно­во заспи.

Това е нещо съв­сем обик­но­ве­но в бол­ни­ци­те. Заетите сес­т­ри сме­нят всич­ки пеле­ни по гра­фик, неза­ви­си­мо дали са сухи, мок­ри или про­гиз­на­ли и изпра­щат бебе­та­та у дома с въз­па­ле­ни дупе­та, къде­то да ги леку­ва някой, кой­то има вре­ме за подоб­на дейност.

По вре­ме­то, кога­то го зане­сат в дома на май­ка му (кой­то със сигур­ност не може да се наре­че негов дом), то вече е съв­сем наяс­но какъв е живо­тът. На под­съз­на­тел­но ниво, кое­то ще обаг­ри всич­ки­те му бъде­щи впе­чат­ле­ния, то знае, че живо­тът е неиз­ра­зи­мо само­тен, без­ду­шен към сиг­на­ли­те му и изпъл­нен с болка.

То оба­че не се е пре­да­ло. Докато е на този свят, жиз­не­ни­те му сили неп­рес­тан­но ще се опит­ват да въз­ста­но­вят рав­но­ве­си­е­то, за кое­то го е под­гот­вил континуумът.

Книгата в онлайн кни­жар­ни­ца­та на изда­тел­с­т­во Изток-Запад

Преводач:

Гаяне Минасян

Автор:

Джийн Лидлоф

Източник:

Откъс от книгата "В търсене на изгубеното щастие"

Издателство:

Изток-Запад