Къде е бебето ми?

В търсене на изгубеното щастие — откъс

The Continuum Concept - LiedloffОт глед­на точ­ка на прин­ци­па на ево­лю­ци­он­на при­ем­с­т­ве­ност родо­ва­та трав­ма, коя­то се наблю­да­ва при родил­ки­те в циви­ли­за­ци­я­та, се дъл­жи до голя­ма сте­пен на метал­ни­те инс­т­ру­мен­ти, ярка­та свет­ли­на, гуме­ни­те ръка­ви­ци, мириз­ми­те на анти­сеп­тич­ни­те и упой­ва­щи пре­па­ра­ти, висо­ки­те гла­со­ве и шума от апа­ра­ту­ра­та. Ако иска­ме раж­да­не­то да не е трав­ма­тич­но за бебе­то, то тряб­ва да пре­жи­вя­ва един­с­т­ве­но това, кое­то отго­ва­ря на древ­ни­те очак­ва­ния у него и май­ка му. У мно­го здра­ви, устой­чи­ви кул­ту­ри май­ки­те раж­дат без стра­нич­на помощ. Други – не по-мал­ко ста­бил­ни – кул­ту­ри учат, че тряб­ва да й се пома­га. И в еди­ния, и в дру­гия слу­чай оба­че бебе­то е в бли­зък кон­такт с тяло­то на май­ка си от момен­та, в кой­то изле­зе от утро­ба­та. Когато започ­не да диша самос­то­я­тел­но и се отпус­не спо­кой­но вър­ху нея, а тя го гали успо­ко­я­ва­що, пъп­на­та връв преста­ва да пул­си­ра и бива пре­ря­за­на. Малкото съз­да­ние полу­ча­ва гър­да­та без никак­во заба­вя­не (за къпа­не, пре­мер­ва­не, преглед и как­во­то и да било). Това се случ­ва точ­но в момен­та, кога­то тряб­ва – а имен­но вед­на­га, щом приклю­чи раж­да­не­то. Майката и бебе­то се срещ­нат за пръв път като две отдел­ни лич­нос­ти, за да може да се осъ­щес­т­ви изклю­чи­тел­но важ­ни­ят имп­рин­тинг (запе­чат­ва­не в съз­на­ни­е­то на бебе­то на обра­зи, въз­при­е­ти в кри­ти­чен за раз­ви­ти­е­то му момент). 

Известно е, че при мно­го живот­ни май­ка­та се запе­чат­ва в съз­на­ни­е­то на мал­ки­те непос­ред­с­тве­но след раж­да­не­то. Например току-що излю­пе­ни­те мал­ки на гъс­ка­та запе­чат­ват в съз­на­ни­е­то си като май­ка пър­вия дви­жещ се пред­мет, кой­то им попад­не пред очи­те. Дори това да е меха­ни­чес­ка играч­ка, те ще я след­ват нався­къ­де. Такъв е тех­ни­ят меха­ни­зъм за адап­та­ция. Животът на гъсе­та­та зави­си от запе­чат­ва­не­то на обра­за на май­ка им, тъй като без нея те са без­по­мощ­ни, а тя няма как да ги след­ва всич­ки­те. При хора­та за раз­ли­ка от дру­ги­те живот­ни е необ­хо­ди­мо май­ка­та да запом­ни сво­е­то бебе, тъй като човеш­ко­то бебе е пре­ка­ле­но сла­бо и без­по­мощ­но, за да след­ва кого­то и да било и да под­дър­жа кон­такт с май­ка си. То може един­с­т­ве­но да Ј сиг­на­ли­зи­ра, ако не се отго­ва­ря на нуж­ди­те му.

Този изклю­чи­тел­но важен импулс за имп­рин­тинг е тол­ко­ва сил­но вко­ре­нен в жена­та, че над­де­ля­ва над всич­ки­те й оста­на­ли импул­си и съоб­ра­же­ния. Колкото и умо­ре­на и глад­на да е тя, как­ви­то и дру­ги проб­ле­ми да я зани­ма­ват, тя неиз­мен­но пър­во желае да нахра­ни и успо­кои този не съв­сем привле­ка­те­лен непоз­нат. Ако това не беше така, няма­ше да оце­ле­ем всич­ки тези сто­ти­ци хиля­ди поко­ле­ния. Импринтингът, кой­то е неиз­мен­на част от поре­ди­ца­та хор­мо­нал­но обус­ло­ве­ни съби­тия, след­ва­щи раж­да­не­то, тряб­ва да се осъ­щес­т­ви неза­бав­но; след това е твър­де къс­но. Праисторическата май­ка не е може­ла да си позво­ли да е без­раз­лич­на към ново­ро­де­но­то си бебе дори за бро­е­ни мину­ти. Ето защо импул­сът е тряб­ва­ло да бъде мощен и неза­ба­вен. Тази после­до­ва­тел­ност от съби­тия е важ­на пред­пос­тав­ка за глад­ки­те отно­ше­ния меж­ду май­ка­та и бебе­то, изра­зя­ва­щи се в пода­ва­не на сиг­на­ли от него­ва стра­на и отклик на сиг­на­ли­те – от нейна.

Какво се случ­ва, ако имп­рин­тин­гът бъде въз­пре­пят­с­тван, ако бебе­то бъде отне­то в момен­та, в кой­то май­ка­та е пред­раз­по­ло­же­на да го при­лас­кае, да го сло­жи на гър­да­та си, да го взе­ме в ръце­те и поло­жи на сър­це­то си? Какво ста­ва, ако тя е тол­ко­ва упо­е­на, че не може да изжи­вее това емо­ци­о­нал­но обвър­з­ва­не? Ако ней­ни­ят импулс за имп­рин­тинг не бъде задо­во­лен чрез очак­ва­на­та сре­ща с бебе­то, тя се изпъл­ва със скръб. В про­дъл­же­ние на мили­о­ни годи­ни май­ка­та не е има­ла кого да при­лас­кае след раж­да­не­то един­с­т­ве­но ако бебе­то е било мър­т­во. Реакцията й е била да скър­би. Когато пра­вил­ни­ят момент бъде про­пус­нат и потреб­ност­та оста­не неу­дов­лет­во­ре­на, от глед­на точ­ка на кон­ти­ну­у­ма се пред­по­ла­га, че бебе­то е умря­ло и необ­хо­ди­мост­та от имп­рин­тинг е отпаднала.

В съв­ре­мен­ни­те бол­ни­ци май­ка­та не полу­ча­ва бебе­то вед­на­га, а мину­ти и даже часо­ве по-къс­но, кога­то вече е в със­то­я­ние на скръб и тра­ур. В резул­тат май­ка­та се чув­с­т­ва винов­на за това, че се е ока­за­ла „лоша май­ка“, защо­то „не изпит­ва обич към сво­е­то дете“. Освен това е започ­на­ла да стра­да от просло­ву­та­та след­ро­до­ва деп­ре­сия, кла­си­чес­ка­та тра­ге­дия на запад­но­то общес­т­во. Тя настъп­ва в момен­та, кога­то при­ро­да­та е при­гот­ви­ла жена­та за най-дъл­бо­ко­то и въл­ну­ва­що съби­тие в живо­та й – раж­да­не­то на бебето.

В тази ситу­а­ция даже въл­чи­ца­та, вяр­на на своя въл­чи кон­ти­ну­ум, би била по-под­хо­дя­ща за май­ка на човеш­ко­то дете, тъй като е осе­за­е­ма и реал­на. Биологическата му май­ка, лежа­ща на близ­ко­то лег­ло изо­ли­ра­на от бебе­то, би мог­ла с не по-малък успех да се нами­ра на дру­га планета.

Децата в запад­ни­те циви­ли­зо­ва­ни родил­ни домо­ве нямат голям шанс да се въз­пол­з­ват от уте­ха­та на въл­чи­ца­та. Новороденото, чия­то кожа кре­щи за изкон­но­то докос­ва­не на мека, излъч­ва­ща топ­ли­на, жива плът, бива уви­то в сухо, без­жиз­не­но оде­ал­це. Слагат го в някак­ва кутия и неза­ви­си­мо че се дави от рида­ния, го оста­вят там. Със сво­я­та непод­виж­ност за него тя се рав­ня­ва на ад – тяло­то му изпит­ва подоб­но нещо за пръв път от глед­на точ­ка на мили­о­ни­те годи­ни ево­лю­ция и бла­же­на­та веч­ност, пре­ка­ра­на в утро­ба­та. Единствените зву­ци, кои­то чува, са воп­ли­те на дру­ги­те жер­т­ви, изпит­ва­щи съща­та нео­пи­су­е­ма аго­ния. За него зву­ци­те не зна­чат нищо. То пла­че ли пла­че; дро­бо­ве­те му, току-що поели въз­дух, се раз­ди­рат докрай от отча­я­ни­е­то на сър­це­то му. Никой не идва. Водейки се от вяра­та си в пра­во­та­та на живо­та, за коя­то му нашеп­ва естес­т­во­то му, то пра­ви един­с­т­ве­но­то, кое­то може, а то е да про­дъл­жи да пла­че. Изтича цяла веч­ност и то заспи­ва от изтощение.

Събужда се с писък и неиз­ка­зан ужас от гроб­на­та тиши­на и непод­виж­ност. Цялото му тяло се раз­къс­ва от жела­ние, коп­неж и непо­но­си­мо нетър­пе­ние. Задъхвайки се от вико­ве, то кре­щи, дока­то гла­ва­та му започ­не да пул­си­ра от про­ни­зи­тел­ния звук. То кре­щи, дока­то го забо­лят гър­ди­те и гър­ло­то му пре­сип­не. Когато пове­че не може да пона­ся бол­ка­та, рида­ни­я­та му отслаб­ват. То замлък­ва и слу­ша. Отваря и затва­ря юмру­че­та. Върти гла­ва­та си наля­во и надяс­но. Нищо не пома­га. Това е непо­но­си­мо. То започ­ва да пла­че отно­во, но уси­ли­е­то е пре­ка­ле­но за издра­но­то му гър­ло; то ско­ро замлък­ва. Тогава напря­га измъ­че­но­то си от жела­ние тяло и като че нами­ра в това някак­ва уте­ха. Размахва ръце и рита с кра­че­та. Спира. Макар че още не умее да мис­ли и да се надя­ва, то вече умее да стра­да. Ослушва се. След това заспи­ва отново.

Когато се събу­ди, то намок­ря пеле­ни­те си и това го раз­сей­ва за момент. Но при­ят­но­то чув­с­т­во от топ­ла­та вла­га, раз­прос­ти­ра­ща се по тяло­то му, бър­зо изчез­ва. Топлината ста­ва непод­виж­на, сту­де­на и леп­ка­ва. То рита с кра­че­та. Опъва тел­це. Хлипа. Съсипано от напраз­ни очак­ва­ния в без­жиз­не­на, мок­ра и негос­топ­ри­ем­на сре­да, то пла­че безу­теш­но, дока­то не заспи­ва отно­во в самота.

Внезапно го вди­гат; очак­ва­ни­я­та му като че се сбъд­ват. Махат мок­ри­те пеле­ни. Какво облек­че­ние! Живи ръце докос­ват кожа­та му. Вдигат кра­ка­та му и око­ло сла­би­ни­те му уви­ват нова, мър­т­веш­ки суха тъкан. Само след миг като че нито ръце­те, нито мок­ри­те пеле­ни няко­га ги е има­ло. Без съз­на­тел­на памет, за него няма и най-малък лъч надеж­да. Празнотата е непо­но­си­ма, веч­на, непод­виж­на, без­мъл­в­на, раз­ди­ра­на от нуж­да и жела­ние. Континуумът му при­бяг­ва до целия си репер­то­ар, пред­ви­ден за край­ни слу­чаи, но той е пред­наз­на­чен един­с­т­ве­но за крат­ки вре­ме­ви интер­ва­ли при нали­чи­е­то на адек­ват­ни гри­жи или за привли­ча­не на помощ от някой, кой­то се пред­по­ла­га, че ще иска да я даде. В него­вия кон­ти­ну­ум няма реше­ние за подоб­на край­ност. Ситуацията е отвъд обхва­та на огром­ния му опит. Започнало да диша едва пре­ди някол­ко часа, бебе­то вече е достиг­на­ло до обър­к­ва­не и дезо­ри­ен­та­ция, кои­то над­ми­на­ват спа­си­тел­ни­те сили на могъ­щия му кон­ти­ну­ум. Пребиваването му в утро­ба­та ще се ока­же пър­вия и после­ден слу­чай, при кой­то то ще изпи­та неп­ре­къс­на­то със­то­я­ние на бла­го­ден­с­т­вие. Природата е зало­жи­ла в чове­ка вро­де­но очак­ва­не, че така би след­ва­ло да про­те­че цели­ят му живот. За да ста­не това оба­че, е необ­хо­ди­мо май­ка му да се отна­ся към него пра­вил­но, по начин, кой­то да обо­га­тя­ва и да е от пол­за и за двамата.

Изведнъж някой идва и го вди­га във въз­ду­ха. Прекрасно! То отно­во вкус­ва от живо­та. Носят го доста по-пред­паз­ли­во, откол­ко­то е по вку­са му, но нали все пак има някак­во дви­же­ние. Най-накрая е на мяс­то­то си. Цялата пре­жи­вя­на от него аго­ния потъ­ва в неби­ти­е­то. То се отпус­ка в обгър­на­ли­те го ръце и макар че кожа­та му, обгър­на­та в плат, не усе­ща успо­ко­я­ва­щия допир до живо тяло, ръце­те и уста­та му сиг­на­ли­зи­рат, че всич­ко е наред. Удоволствието от живо­та, кое­то е нор­ма­та съоб­раз­но кон­ти­ну­у­ма, е поч­ти пъл­но. Вкусът и мате­ри­я­та на гър­да­та са тук, топ­ло­то мля­ко тече в жад­на­та му уста, то чува сър­це­би­е­не­то, кое­то би тряб­ва­ло да е успо­ко­я­ва­що­то, свър­з­ва­що­то зве­но меж­ду утро­ба­та и вън­ш­ния свят. Със сла­бо­то си зре­ние дола­вя някак­во дви­же­ние. Гласът също му зву­чи позна­то. Единствено пла­тът и мириз­ма­та (май­ка му упот­ре­бя­ва пар­фюм) му съз­да­ват чув­с­т­во за нещо, кое­то не е наред. То суче, и кога­то се наси­ти, довол­но заспива.

Когато се събуж­да, отно­во е в ада, в без­люд­но­то чис­ти­ли­ще. Бебето няма нито спо­мен, нито надеж­да или мисъл, кои­то да могат да го уте­шат след посе­ще­ни­е­то му при май­ка му. Минават часо­ве; дни­те се сме­нят от нощи. То се буди и мок­ри пеле­ни­те. В това отдав­на няма удо­вол­с­т­вие. Още пре­ди да успее да изпи­та удо­вол­с­т­ви­е­то от облек­че­ни­е­то на вът­реш­ни­те си орга­ни, го про­низ­ва непо­но­си­ма­та, нарас­т­ва­ща­та бол­ка от горе­ща­та, кисе­лин­на ури­на, коя­то се раз­ли­ва по раз­ра­не­на­та му кожа. То кре­щи. Изтощените му дро­бо­ве тряб­ва да кре­щят, за да над­ви­кат изга­ря­що­то щипе­не. То кре­щи, дока­то бол­ка­та и кря­съ­ци­те изсму­чат сили­те му и то отно­во заспи.

Това е нещо съв­сем обик­но­ве­но в бол­ни­ци­те. Заетите сес­т­ри сме­нят всич­ки пеле­ни по гра­фик, неза­ви­си­мо дали са сухи, мок­ри или про­гиз­на­ли и изпра­щат бебе­та­та у дома с въз­па­ле­ни дупе­та, къде­то да ги леку­ва някой, кой­то има вре­ме за подоб­на дейност.

По вре­ме­то, кога­то го зане­сат в дома на май­ка му (кой­то със сигур­ност не може да се наре­че негов дом), то вече е съв­сем наяс­но какъв е живо­тът. На под­съз­на­тел­но ниво, кое­то ще обаг­ри всич­ки­те му бъде­щи впе­чат­ле­ния, то знае, че живо­тът е неиз­ра­зи­мо само­тен, без­ду­шен към сиг­на­ли­те му и изпъл­нен с болка.

То оба­че не се е пре­да­ло. Докато е на този свят, жиз­не­ни­те му сили неп­рес­тан­но ще се опит­ват да въз­ста­но­вят рав­но­ве­си­е­то, за кое­то го е под­гот­вил континуумът.

Книгата в онлайн кни­жар­ни­ца­та на изда­тел­с­т­во Изток-Запад

1 Comment »

  • Hipparchia says:

    Ще започ­на с най-важ­но­то: човек не е услож­не­но живот­но. Да, доста от про­це­си­те в мозъ­ка и съз­на­ни­е­то ни имат ево­лю­ци­о­нен про­из­ход, но до голя­ма сте­пен воле­ви­те реше­ния взи­мат превес. 

    Така е и с “отне­ма­не­то на имп­рин­тин­га”. Една бяла меч­ка в зоо­пар­ка може да се стре­си­ра и да не се гри­жи за бебе­то си, но аз съм Homo Sapiens Sapiens в 21 век и мога да пре­одо­лея някои “живо­тин­с­ки” стре­ме­жи чрез инте­лект и съз­на­ние. Знам и раз­би­рам, че дете­то ми е в сигур­ни ръце. Това ме успо­ко­я­ва. Това ми пове­де­ние ме пра­ви човек. 

    Спомням си една сце­на от Дюн, къде­то тес­т­ва­ха Пол Атридис дали е човек с помощ­та на сил­на бол­ка. Ако усто­е­ше със сили­те на разума си, зна­чи е човек. Ако не- ще го отро­вят с отро­ва, коя­то дейс­т­ва, само ако в тяло­то му са налич­ни “живо­тин­с­ки” хор­мо­ни. Човек зато­ва е човек- защо­то може съз­на­тел­но да изби­ра дейс­т­ви­я­та си и съж­де­ни­я­та си. Арогантно е да се твър­ди, че има само един път към любов­та май­ка-дете или пък тя да се реду­ци­ра до “имп­рин­тинг”.

    Със сигур­ност не съм изпи­та­ла усе­ща­не, че съм загу­би­ла дете, след като ми го взе­ха за 6 часа. Напротив, рад­вах се, защо­то пред­по­чи­тах да си почи­вам. След това не само че не исках да се гри­жа, напро­тив- още пове­че се умилих. 

    Бебето няма съз­на­ние или поне не екс­пли­цит­но­то съз­на­ние, кое­то го раз­гра­ни­ча­ва от све­та. То не е отде­лен агент, поне до момен­та, в кой­то започ­не да показ­ва с пръст­че. Този прост наглед акт мар­ки­ра важ­но раз­ви­тие: човек се е реа­ли­зи­рал като раз­ли­чен от све­та. Новороденото не сочи с пръст, нито животните. 

    В този сми­съл ново­ро­де­но­то е мно­го пове­че живот­но, откол­ко­то май­ка­та, то още не е Човек, макар да е от човеш­кия вид. Иска да се хра­ни и да отде­ля. Ако май­ка­та не пома­га, ще я оре­ве, но това не зна­чи, че екс­пли­цит­но усе­ща стра­да­ни­е­то си като стра­да­ние на отдел­на лич­ност. То все още живее в све­та на сънищата. 

    И без имп­рин­тинг неп­ре­къс­на­то под­но­вя­вам любов­та си към дете­то- кога­то на две годин­ки запом­ни как­во кафе пия, кога­то на две и поло­ви­на ми избра блуз­ка от магазина…с все­ки ден е все по-прекрасно. 

    Грижата към дете­то може и да е плод на интелекта. 

    Няма сми­съл да се пра­вим на живот­ни, защо­то не сме.

Leave a Reply

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Be nice. Keep it clean. Stay on topic. No spam.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.